Или да не бъдеш...
Лицемер?
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on.
И нищо повече от усмивка. Празен поглед, отправен в небитието. Разсеяно съзнание, изпълнено с мисли за хладно слънце, ръце по лицето ми и тишина. И проза, и може би дори "Балада в G-минор". Пиано. Взимам нежност от едно пиано, не е ли жалко? Няма други желаещи. Драскат ме с клечки по повърхността, мислят си, че не ме боли. А аз самата съм пиано, не искам да ме надраскат, а да свирят по мен, дори да е фалшиво (защото вече нося много белези и изкривявам мелодията).
I"m broken don"t break me
When I hit the ground
Въпросите остават. Бродя като дух, безплътна и отдалечена от всички останали. Разговарям, смея се и сякаш се гледам отстрани. Аз съм като онази героиня, която е инфантилна, невинна и приятна, когато се отнасят към нея с разбиране, и става лоша, вглъбена и жестока, когато я наранят. Луси и Нйъ едновременно... "Да бях само едната, щеше да е толкова по-лесно", казах си. И ето ме сега - все повече заприличвам на Луси (би било уместно да предупредя, че ако забележите допълнителни ръце, излизащи от гърба ми и усетите, че съм придобила склонност към убиване, ще е най-добре да ме уведомите: ))
Мда, ставам все по-лоша. И това, което ме притеснява най-много е, че се научих да се дистанцирам и усещам, че ставам все по-трудна. Говоря, говоря, създавам илюзията за приятелство, а на другия ден гледам безизразно към чуждото страдание.
Разбрах защо не ме обичат. Просто не заслужавам, толкова просто е...
Дони и Нети се анимираха в "Напроле...
Един електрошок за нежните женски сърца!
