Имах невъобразимата нужда да пиша тук. Толкова много неща, които исках да излея някъде, да споделя, да разкажа. И може би именно защото са толкова много, сега не мога да ги подредя и да се получи смислен текст. Отношения. Това е ключовата дума, а всичко последвало е просто една голяма бъркотия, която аз наричам “личен живот”.
На доста места съм загатвала, че съм особен човек и възприятията ми за хората са също толкова особени. Съответно, отношенията ми също са странни. За приятелите си ще ви кажа някой друг път, сега ми идва отвътре да говоря за мъже.
Откакто започнах да съзрявам, бягам от връзките. Не мога и не желая да бъда обвързана с когото и да било. Стигам до смешни, комични, жалки или нещастни (зависи от човека и от мен) ситуации, но винаги се измъквам някак. Никога не съм се намирала за изключително привлекателна, умна или дори за приятен събеседник. Аз съм... кошмарът на съвременното момче. Отракана, нахална и уверена – знам какво искам, преценявам бързо и в повечето случаи решавам, че това, което ми предлагат, не ме кефи. Твърде директна. Знам какво искам и просто казвам “Можеш ли да ми го дадеш?”, обмислям нещата и откривам, че отговорът е “Не”. Оставям след себе си наранени, очудени момчета, питащи се какъв им е проблемът, а аз си гледам живота и съвсем не ми прави впечатление, че някой се е почувствал зле заради мен. В крайна сметка, не съм ги карала да ми се лепят, всичко си е техен проблем. Или поне така си внушавам, доста успешно при това. Може би съм кучка? Винаги ги предупреждавам, че не искат да се занимават с мен – това оневинява ли ме? Не ми отговаряйте.
Но се появи един човек. Който е различен. Общо взето, той е всичко, което може да бъде едно момче, подходящо за мен. Той просто ме прави истинска. Когато говоря с него, мислите ми не профучават край ушите му, желанията ми не заобикалят душата му. Той ме вижда. Аз го виждам. Знаете ли кое е най-хубавото? Той ме обича. А аз му вярвам. Рядко вярвам на някого, трябва да имам основателни причини. Вярвам му, понеже съм открила доказателства за това или му вярвам, защото така ми изнася? Вярвам му, така или иначе.
Знаете ли какво е да живееш някак, да си свикнал с определени неща и в един момент да се сблъскаш с нещо различно и същевременно очаквано? Да се почувстваш забъркан в приказката на собствените си сънища, само че наяве. Сладко е, малко болезнено и толкова... толкова объркващо. Справяш се сам, контролираш чувствата и действията си, харесва ти да си независим и да живееш сам, да дишаш собствения си въздух и да танцуваш в своя собствен ритъм. И изведнъж се събуждаш и си казваш “Господи. Обичам го.” Това сякаш изчерпва всичко. Осенява те Тоталната мисъл. Така я наричам. Да те застигне Тоталната мисъл означава да достигнеш онзи момент, в който всичките ти мисли и желания се събират в един образ и разбираш, че това е човекът. Искаш да заспиваш в прегръдката му, първото нещо, което да виждаш сутрин, са очите му (в които е събран блясъка на светлото утро, силата на небето, което всеки ден надвисва над света, и нежността на същия този небесен свод нощем, когато го обсипят звездите). Искаш той да е с теб до края. И те гони наивната увереност, че колкото и време да мине, няма да ти омръзне. Мислиш си, че няма да се получи и всичко е само мечти, но си също така убеден, че само да изчере името ти, ще долетиш от другия край на света и ще обгърнеш лицето му с ръцете си... Човекът, без когото светът просто не е същия. Това е Тоталната мисъл. И ме наречете както си поискате, но вярвам в нея. Мисля си, че съм я изпитала... Това само ме прави по-щастлива.
Вече се досещате какво ще ви кажа, нали? Не сме заедно (като двойка). Просто не можем да си го позволим – и на двамата ни е пределно ясно. Има нещо толкова сладко-горчиво в невъзможната любов... Нещо, през което всеки човек трябва да мине поне веднъж в живота си. Само че когато усещаш, че това е нещото, което искаш сега и ще продължиш да искаш след време... Тогава става малко трагично. Грешка ли е, сила ли е, наивност ли е, че продължавам? Повърхностно ли е, че казвам “Какво толкова.” и се опитвам да запленя съвсем различен човек, просто защото имам нужда някой да не ми напомня постоянно за този, когото нямам до себе си. Глупаво ли е, че имам нужда да поставя някой друг в Неговата роля и да вярвам, че няма да го сравнявам постоянно с оригинала... че ще го правя щастлива?
Банална песен. Но не се сещам за друго в момента, само тя е в главата ми.
A hundred days had made me older
since the last time that I"ve saw your pretty face
A thousand lights had made me colder
and I don’t think I can look at this the same
But all the miles had separate
They disappear now when I’m dreaming of your face
I’m here without you baby
but you’re still on my lonely mind
I think about you baby
and I dream about you all the time
I’m here without you baby
but you’re still with me in my dreams
And tonight it’s only you and me
The miles just keep rollin
as the people either way to say hello
I"ve heard this life is overrated
but I hope that it gets better as we go
I’m here without you baby
but your still on my lonely mind
I think about you baby
and I dream about you all the time
I’m here without you baby
but your still with me in my dreams
And tonight girl it’s only you and me
Everything I know,
and anywhere I go
it gets hard but it won’t take away my love
And when the last one falls,
when it’s all said and done
it get hard but it won’t take away my love
I’m here without you baby
but your still on my lonely mind
I think about you baby
and I dream about you all the time
I’m here without you baby
but your still with me in my dreams
And tonight girl it’s only you and me
I am here without him. Очаква се втора част. Напомнете ми да ви обясня защо съм карамел.
