Всичко свърши или сега започва.

Трябва да направя някаква изповед пред себе си, да анализирам, да оценя случващото се и да се справя. Винаги съм успявала някак, но не разбирам защо сега е по-различно.

Ще ми е по-лесно да разсъждавам логически, ако опитам да съм поне малко по-хронологична от обикновено. Предишните проблеми с незнаенето и липсата на чувства се решиха. Макар “решиха” да не е най-точната дума за ситуацията, не знам как по друг начин да назова случилото се. Осъзнах кое за мен има значение (кой, по-точно), кое няма, как искам да живея и какво искам да правя. Не бях очарована от случващото се, но поне си мислех, че има някой, който наистина ме обича и тази мисъл ми даваше сили да живея в продължение на една-две седмици, което за моите стандарти ‘по принцип’ е малко, но сега се оказа доста. Именно заради грозновата истина аз започнах да се чувствам зле през повечето време, тъжна, изкуствена, непълноценна. Само един човек можеше (и все още може, предполагам) да ме накара да се усетя истинска, да почувствам истинска обич, да съм емоционално жива. Единственото, от което имах нужда, беше да го видя. Единствената възможност беше на 18 май да цъфна при него в София, макар цялото пътуване да беше във връзка с един концерт, в който трябваше да взема участие. Организаторите обаче променили датата и ние разбрахме за това в деня на самия концерт, нямаше как да реагираме и да тръгнем. Изтървах си шанса да отида в столицата (не може да се говори за пътуване с родителите ми, или пък те да ме пуснат сама, просто е невъзможно). И с това  пропаднаха всичките ми желания... Мразя да ми мачкат мечтите и да ги изхвърлят в коша, при това съвсем ненадейно, без да съм бъркала някъде изобщо. Начинът, по който аз преживявам всичко това, и начинът, по който той сякаш не обръща  внимание на този пропуск – това са нещата, заради които толкова ме боли. Различно сме устроени и той (поне на моменти си мисля така) не съзнава какво всъщност е за мен. Единственото хубаво нещо в живота ми. За  последно го видях на 01.04. Последното движение – залепих му една малка целувка върху стъклото на автобусния прозорец и не откъснах поглед от него, докато не се отдалечихме с автобуса.

От няколко дни изобщо не сме си писали, онзи ден пробвахме да чатим, но той имаше работа и аз... Преживях поредния кошмар, когато той си тръгна. Чудя се как съм жива все още, хвала на валериана, ментата, ментовия чай, парацетамола и напоените с вода кърпички, през които се опитах да дишам, за да не се задуша съвсем. Както и да е, не искам да си спомням за онзи следобед на паниката, както го кръстих. Отбелязах си го с черно кръстче в календара.

Изпитвам гняв към себе си. Разбираемо е, все още се обвинявам, че го допуснах. Заради никой друг човек не съм способна да направя това, което бих направила заради него. Да, никой друг не може да ме направи толкова щастлива, колкото него, но и никой друг не воже да ме направи толкова нещастна... Ядосана съм си. Но гневът към него – това е нещо незаслужено и все пак истинско. Ако зависеше от разума ми, щях да се направя, че нищжо не се е случвало нито сега, нито преди една година, нито преди почти две, щях да спра да му говоря и да се лекувам сама, в стерилната си логична изолация. Но знам, че когато той ме търси, аз винаги съм там, винаги отговарям, винаги съм готова да отделя време, едва ли не съм готова просто да политна към неговата прегръдка и да простя на него, на себе си, на нас. Обичам да ме гушка, макар и да се чувствам открита по този начин... Главата ми да е опряна на рамото му, ръката му да си играе с моята, да ми говори нещо напълно безсмислено, а аз да си мисля “Are you the one who"s always in my dreams, the one who keeps me goin" when I can"t go on?”.Опитвам се да се убедя, че това, което правим, не е нещо нередно. Всеки може да има истински приятел, нали? Така си мислят хората... А тези като мен, които не заслужават такъв... могат ли въпреки всичко да го имат?

Послепис: Сега възнамерявам да изгледам “Дневникът на Бриджит Джоунс”, да порева и да забравя какво съм написала тук.

Послепис 2: Емо, слънце, съжалявам. Просто не ми оставяш друг начин да го изкажа. Still, обичам те.

Послепис 3:

Are you the one who"s mine eternally
The one who keeps me dreamin"
When I"m sad and tired
Who gives my life a meaning
Till the day I die
Are you the one
Are you the one

(Scorpions – Are You the One?)

Блестяща песен.