Реших, че дължа този пост на някого. Трябва да го напиша, защото... си заслужава. Това е достатъчна причина, нали?
Мартине (а.к.а. Моймарти),
Днес гледах един филм (Булка труп), главният герой толкова приличаше на теб... През цялото време си мислех за ужасната прилика (асоциативна). "Ей, колко е сладък, ей, колко е готин."
Виж, исках да знаеш, че си прекрасен човек. Няма да ти откривам чертите на характера, защото сам си ги знаеш. И онази твоя усмивка... Но да се върна на мнението си за теб. Ти си прекрасен човек (х2). Просто аз не те заслужавам. Виждаш ли, аз съм си прикрит интроверт (но и това е неточно). Общувам с хората, давам им подкрепа и внимание, но не се привързвам. Имам чувството, че понякога се държа прекалено хладно с теб. Много пъти съм ти казвала, че те обичам и не съм го чувствала наистина, признавам си. Напоследък това не е вярно. Усещам, че не ме познаваш, не съм те допуснала истински до себе си (което е нормално, не съм допуснала никого, само веднъж ме победиха – стана против волята ми, но беше само веднъж). И все пак, искам от теб твърде много. Искам сега, днес, точно в момента да ми повярваш, защото ще ти кажа, че те обичам. Наистина те обичам. Не е по начина, по който обичам Емо, но все пак  те обичам. Не заслужавам такъв приятел като теб, ще те нараня в един момент.

Онова през април миналата година... не е нищо. Поне доскоро не беше. Приех го като моя грешка, залитане. Толкова време съм ти благодарила наум и съм се радвала, че ти прояви разбиране към ситуацията и дори ме обикна. Въпреки  така наречената ми глупост. Но когато го нарече “нашия април”... чакай малко, нали уж аз бях онази с чувствата? Прозвуча странно, накара ме да се замисля за всичко и... Ами, да, извинявай.

Yours sincerely,

Ани.