На село. Оставих излишните притеснения някъде там, сред градините. Вече не са моя грижа.

(януари 17th, 2007)
Моята стая е малка.
Малка, тясна, като кутия.
Наблъскана. Но не с мебели…
Тапетите и прозореца я правят тясна.
Защото са с цвят на много сълзи.
На много скандали и болка.
Мирише на потиснатост, на тишина.
На тишина, заседнала там като единствен възможен обитател.
Въздухът е застоял от спомени.
Спомени за радост, които ми липсват.
Спомени за мъка, които хвърлят сив прах върху мен.
Прозорецът е високо достатъчно, но аз не съм.
Не съм достатъчно високо все още.
Не мога дори да падна : /
Не се получава – не се поучавам от грешките си.
Бих понесла да нараня себе си хиляди пъти, но да схвана.
Да разбера коя съм най-накрая и да продължа.
Защо трябва хората, които обичам, да плащат за това?
Мразя да нямам отговор на въпросите си.

Отговорих си, промених се. Овладях се най-сетне. Платих високата цена на познанието. Разбрах, че аз не обичам хората. Не се привързвам, не ги допускам. Държа защитата си непоколебимо, дори за най-настоятелните. А отсега нататък ще бъда още по-трудна (не че вярвах, че мога повече). И ще съм добре, знаете ли? Няма да им позволя да ме направят зависима от тях, няма.
Едно изключение, едно-единствено.

Боже, нека това да не е грешка...